Йордан Пеев: Душевността на българина е обетована земя, недостъпна за бездарието

0
Споделете тази статия, за да достигне до повече хора:Share on Facebook0Share on Google+0Tweet about this on TwitterPin on Pinterest0

Йордан Пеев (запомнете това име) е тазгодишният лауреат на четвъртото издание на Националния литературен конкурс „Усин Керим“. Финалът беше в Чепеларе, а журито – звездно: Маргарита Петкова, Надежда Захариева и Елена Алекова! 48-годишният старозагорски поет Йордан Пеев, който до момента има издадени два романа и три стихосбирки даде първото си интервю след награждаването в родопския град, специално за читателите на delo.bg!

Йордан Пеев с наградата "Усин Керим"

Маргарита Петкова връчва наградата „Усин Керим“ на Йордан Пеев, сн. БТА

Г-н Пеев, честито да Ви е това високо отличие! Какво е да спечелиш голямата награда в национален поетичен конкурс в държава, в която пошлостта тържествува, а чалгата залива всичко наоколо? Има ли светлина в тунела за чистото българско слово в мерена реч?

– Искам в самото начало на това интервю да благодаря още веднъж на зеленото сърце на България – Чепеларе, на хората в него, които превърнаха с присъствието си вечерта на 14 октомври в читалище „Родопска искра” в истински празник на словото и духовността.

За мен е повече от чест да съм носител на тази изключителна награда на името на един от най- любимите ми поети, чиито стихове са изпълнени едновременно с нежна лиричност и мъжки порив.

Бях момче, когато за първи път прочетох и в сърцето ми останаха неговите песни за Ата, за любовта… Бях поразен от силата на стиховете му, от образността в тях и неподправената искреност, с която те пленяваха, с драматизма в „Бабахак”(стихотворение, което се запечата дълбоко и с което като младеж дори си спомням, че кандидатствах в тогавашния ВИТИЗ в класа на проф. Иван Добчев, с асистент Георги Дюлгеров и с помощта на което стигнах до финалния кръг на приема за този клас, но не успях да вляза, след което реших, че ще уча литература в Софийския университет и това се оказа за мен изключително съдбовно решение, което завинаги ме свърза с думите и словото). Там срещнах приятели , с които ме свързват едни от най-хубавите спомени в младостта ми: Пламен Дойнов, Георги Господинов, Елин Рахнев, Бойко Пенчев, Йордан Евтимов… Бяхме студенти и се събирахме, четяхме, обсъждахме, понякога и спорехме… Време , което никога няма да забравя… Та, Усин Керим още тогава беше сред любимите ми автори, а те не бяха никак малко. Неговата лиричност и нежност, изпълнени с любов и усет за свобода бяха наистина пленяващи и различни от другите ми, не по-малко любими поети като Иван Динков, Борис Христов, Калин Донков, Емил Симеонов, Добромир Тонев, Христо Фотев и много други… Моята най-голяма награда беше и остава задочната ми среща с тях, чрез стиховете им, които предполагам са повлияли по различен начин на мен и на писаното от мен, макар че през цялото време съм се старал да имам личен почерк и стил. Това, че има хора, които ме сравняват, както Вие цитирате Пламен Анакиев, с Усин Керим, Христо Фотев и Иван Пейчев в своята анотация към книгата ми със стихове „Когато смъртта ми прогледне” е повече от чест , но в същото време и огромна отговорност, тъй като всеки един от тези автори, освен мой кумир, е и колос в изящната българска словесност и лично аз не бих си помислил и за миг, че мога да застана редом до тях или дори до сянката им…

Времето е онова, което отсява… аз съм само един обикновен метач в огромния двор на литературата, който помита след себе си, опитвайки се да не забравя, че думите са най-честните съдници…

Йордан Пеев с наградата "Усин Керим"

Йордан Пеев: „За жалост, малцина от младите хора са изкушени от изящната словесност“

Питате ме какво е да спечелиш литературен конкурс от такава величина в компанията на 10 изключително талантливи автори, всеки от които е носител на не малко отличия в различни литературни конкурси и не по-малко от мен достоен за тази награда. Ще Ви призная, че за мен спечелването на този национален литературен конкурс беше голяма изненада, знаейки какви Поети имаше на сцената. Прав сте, че времето, в което живеем е белязано от пошлостта и низките страсти, имайки предвид чалгата, която залива душите на младите хора като мръсна вода. Знаете ли, тук е и голямата отговорност на пишещите, а и не само на тях, а на всички творци в различните изкуства, за да може

да спасим душите на тези млади хора, които се повличат от инерцията на това оскъдно и ограбено време откъм духовност, защото това са нашите деца и нашето бъдеще…

Дали времето е опростачено от пошлостта, която се вихри навсякъде, както Вие казвате, не трябва да има никакво значение за никой от творците, защото

никой няма след години да пита дали сме били нахранени или гладни, дали сме били богати или бедни, дали сме били запленени от блясъка на златото и суетата, дали силикона в гърдите на жените е бил по- голям от любовта в сърцата им, но всеки ще попита „Защо са мълчали поетите?…

И това е най-важното, което днес сме длъжни да направим, а именно да не мълчим и да не се снишаваме пред урагана от злост в този свят на алчност и пари… Свят, в който малкия човек е избутан до ръба на елементарно съществуване, опитвайки се да запази човечността си… Но, както показва историята именно

малкият, обикновен човек отново ще направи Големите събития… И в него ми е вярата!

Затова лично за мен има светлина в тунела за чистото българско слово в мерена реч… Но, нека не се заблуждаваме, че това е лесна работа. Времето ни е не по-малко трудно от отминалите времена, в които са писали Великите Поети и Творци… Всяко време има своите трудности и своята борба

Имате зад гърба си три стихосбирки и два романа, но „Когато смъртта ми прогледне“ ли е сборникът, с който искате публиката да познава стила Ви?

– Аз имам зад гърба си три стихосбирки и два романа, и на въпроса Ви дали бих искал да ме запомнят като стил със сборника ми със стихове „Когато смъртта ми прогледне”, бих Ви отговорил, че

всяка една от моите книги освен, че е част от мен, носи в себе си онази лиричност и честност, на които се опитвам и надявам, че оставам верен…

Когато смъртта ми прогледне” има особено място в живота ми. Тя ми донесе много радост. Именно с нея, след книгата ми „Сълзите на гнева”, в която сме заедно с Пламен Дойнов, ме приеха за член на Съюза на българските писатели. Това е наистина книгата, която има специално място в сърцето и съдбата ми на автор и на човек…

Чете ли българинът поезия днес, младите хора купуват ли книги, особено стихосбирки? Усеща ли се на пук на пошлостта завой към исконното отношение към литературата у нас или поезията, както и „човекът е кървяща жива рана, която до смъртта му не зараства…“?

В съвремието ни се наблюдава и е факт литературен бум в издаването на стихосбирки. Това, може би е нормален и естествен процес, чрез който съвременният български автор се опитва да противостои на чалгата и низките страсти, с които обществото ни е залято. Тъжното е, че

малцина от младите хора са изкушени от изящната словесност.

Йордан Пеев с наградата "Усин Керим"

Йордан Пеев: Малкият, обикновен човек отново ще направи Големите събития… И в него ми е вярата!

Тук е и ролята на всички пишещи, на всички творци, да ги върнем към онова исконно отношение на любов и в същото време респект към изкуството и в частност към литературата…По-възрастните от мен са ми разказвали как някога, когато свои стихове са чели Багряна, Дора Габе, Яворов и всички останали Поети, сега класици в българската литература, салоните са се пукали по шевовете от хора, жадни да чуят и видят любимите си автори. Или пък съвсем в близкото минало, когато за някои от стихосбирките на съвременните по това време поети, са се редели на опашка пред книжарниците, за да могат да отнесат у дома си книгата със стиховете на Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Любомир Левчев и др. Да, това време отдавна е отминало, надявам не безвъзвратно, но днес ми е малко трудно да си представя всичко това да се случи отново. Но, какво пък, защо не… Надявам се, нали надеждата умира последна… Мисля си дори, че е добре в началните класове в училище да има към часа по литература специални часове по поезия и реторика – нещо, което е имало в древността, защото

поезията освен че е пример на изящна словесност, е и пълен набор от човешки и морални принципи, без които нито едно общество не би могло да оцелее.

И както Вие правилно отбелязвате умело вплитайки в думите си и моя стих поезията както и „човекът е кървяща жива рана, която до смъртта му не зараства…„? Поне за мен е така.

Има ли приятелство между съвременните поети у нас? С кои имена от родната литература може да се каже, че сте в приятелски отношения? Може ли да говорим за съперничество по отношение на това кой поет колко близък до душевността на българина стих ще напише?

– Аз имам голям брой приятели сред пишещите хора… Повечето от тях са истински талантливи и на този конкурс бях на сцената с някои от тях – Валентина Йотова, Милка Пиналска, Любомир Чернев. Всеки един от тях им своите достойни качества на автор и на творец. Не мисля, че има завист помежду съвременните автори, а и да има, не съм я забелязал… Опитвам се да стоя надалече от подобни низки страсти. Мисля, че

в повечето млади автори има творческа амбиция, но това е естествено, имайки предвид , че всеки търси своето място под литературното слънце.

Разбира се, че тази житейска и творческа суета има и своята цена, когато прехвърли и завладее душата на твореца… Лично аз никога не съм вземал себе си на сериозно и дано оправдавам хубавите думи по мой адрес със стиховете си. Тук си спомням един стих на прекрасния Владимир Башев /цитирам по памет/: ”…Ний не щем нито славата, ни участта на големите гении, на нас ни стига правото да легнем в пръстта, където спят толкова гении!”… Това е всичко, а другото е обикновена човешка суета, прах и забрава…

Душевността на българина е обетована земя, недостъпна за бездарието…

Вие спечелихте единодушно и наградата на журито, и адмирациите на публиката, т.е. признанието става двойно – доста по-отговорно, още по-престижно и елиминира опцията за спекулации от какъвто и да е характер. Предвиждате ли да издадете тази или някоя от предните си стихосбирки или романи на чуждия книжен пазар?

– Да, тази година аз спечелих едновременно и наградата на публиката, и наградата на журито. Това само по себе си е ярко доказателство за безкористността на този конкурс. Този факт е безспорно доказателство, че

в България има и конкурси, в които няма задкулисие

и тук е мястото да благодаря на Община Чепеларе за прекрасната организация, на хората от читалище „Родопска искра„ и накрая, но не последно място на публиката. Първо обявиха нейната награда и когато чух името си, направо ме заля вълна от изненада и емоция, затова и първите ми думи, след които дълбоко се поклоних на хората в залата, бяха че това за мен е най-истинската награда. Малко след това,

когато и журито съобщи своите резултати, които съвпаднаха с решението на читателите, в мен избуяха непознати емоции и чувства досега! Никога няма да забравя този момент. Той е един от онези паметни и вълнуващи мигове, които човекът носи в себе си до сетния си дъх…

Йордан Пеев с наградата "Усин Керим"Благодаря още веднъж за голямото признание, което освен радост, носи и тежката отговорност пред мен в бъдеще време. Осъзнавам това и се надявам да оправдая наградите със следващите си книги.

Мои стихове са преведени на испански и английски. Включиха ме тази година в световния алманах „Поети на 21 век” с част от стиховете ми, преведени на испански език от поетесата Виолета Бончева. Алманахът е издаден в Чили.

В момента съм предоставил двата си романа ”Пощальонът„ и „Последният Адам” на двама различни преводачи, които да ги преведат съответно на английски и на френски език. След това ще потърсим заедно с тях и издател, но това са засега само планове… Надявам се да се случат!

Наричат поезията Ви „Градината на цветята“ (Петър Анастасов), сравняват творчеството Ви с това на Христо Фотев и Усин Керим (Пламен Анакиев), определят стиховете Ви като „истинска, заредена до кръв поезия“ (Камелия Кондова) – все силни думи, с които короната натежава значително… ще успеете ли да надграждате, може ли славата да Ви успи?

– Надявам се и славата да не ме успи и като цяло, старая се да държа на дистанция от себе си суетата, и да се надсмивам над себе си в мигове на опиянение, защото

ако заслужаваме някаква слава и признание, то със сигурност не ще го получим приживе… Времето е единствено верният съдник за всеки!

Имам щастието мои редактори да бъдат едни от най-големите съвременни поети: Петър Анастасов на стихосбирката ми „Стъклена кожа” и Камелия Кондова на „Когато смъртта ми прогледне”. Техните думи са изключително важни за мен, не само заради оценката им на поезията ми, но и заради подкрепата, с която тези книги станаха по-добри и по-стойностни. Заслуга за тях имат и художниците, които създадоха прекрасните им корици – Бойко Арсов и великолепният Валентин Дончевски, който е и автор на кориците на двата ми романа, а в стихосбирката „Стъклена кожа” негово дело са рисунките в отделните й цикли с вързани очи, нещо което мисля че до този момент не е правено.

Върху какво работите в момента и какво да очакват скоро почитателите на перото Ви?

– В момента работя върху нова стихосбирка, чието име още не мога да кажа. Надявам се през следващата 2017 година тя да види бял свят. Още съм в доста начална фаза, така че е рано да говоря за нея, но стиховете, които ще събера между кориците й вече са подбрани от мен. Нека да видим какво ще каже и редакторът на книгата, чието име засега ще запазя в тайна… Имам намерението, когато съвсем застудее и времето ни прибере в топлите домове да напиша и един роман, който нося с години в себе си… Дори съм измислил и име за него. Ще се казва „Аквариум за китове”. Историята е много вълнуваща и подобно на другите ми два романа, в нея става въпрос за човешки отношения и за любов, за онова, което кара човека да мечтае и да иска да живее дори, когато изглежда, че няма смисъл и всичко е изгубено… Надявам се да се получи една интересна и вълнуваща история, но това е все още проект, в който съм съвсем в началото…

За финал на нашия разговор, бихте ли посветили кратък стих с послание към читателите на delo.bg?

– За финал искам да Ви благодаря за вниманието и възможността да дам своето първо интервю по повод тази изключително престижна и важна за мен награда на името на любимия и голям български поет Усин Керим. В новата ми стихосбирка „Стъклена кожа„ имам едно стихотворение , което съм го посветил именно на него, без дори да подозирам, че само шест месеца след излизането на стихосбирката ми от печат от издателство „Български Писател” ще стана и носител на награда с неговото име. Изпращам Ви го с пожелание бъдещите мигове на вашите читатели , както и на целия Ви екип да са по-хубави от прогнозата за пролет, а стиха, с който ми се иска да завърша този разговор е:

И с какви очи, Боже, ме гледаш

как се скитам под тебе разнищен

като сянка студена и бледа,

че любов нямам ли – нямам нищо !

                                             Йордан Пеев   

ЦИГАНИН

На Усин Керим

Някакъв лют циганин нощем броди из мене.

Скита и вика така, сякаш кон е избягал

или любима… С пияни очи зачервени

взира се в мрака по-черен от клетва и дявол.

Свита в подкова Луната щастлива и бледа

право към нея го води… Такъв си го иска,

че вечно той й се пада на карти щом гледа

и сред утайка в кафето й обич го стиска.

Конят ще върне. От друг ще открадне момиче,

ала подобен на него едва ли ще срещне,

че като циганин лъже, когато обича.

Устните му като въглени в жар са горещи.

Бляскат с бакърен копнеж облаците ръждиво

около нея… И мамят го медни и тънки.

И той се лъже… Към нея задъхан отива,

че си е циганин, нищо че бял е отвънка…

                                    Йордан Пеев /“Стъклена кожа“/

снимка на заглавния колаж: Sofia Ars Net

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg