Цветана Божурина: Да летиш си е чисто щастие

0

Цветана Божурина е една от легендите на женския волейбол у нас. Родената през 1952 г. в Перник спортистка започва да се занимава със стратегическата игра още като тийнейджър. На 16 години в женския състав на Миньор (Пк) я привлича лично Никола Тасков. Под негово ръководство печели сребро в сезона 1975-1976 г. Развитието на Цветана Божурина продължава в Академик (София), където играе 4 години и още 5 в ЦСКА. С армейската фланелка тя печели още първата година титлата на родния шампионат. С ЦСКА вдига Купата на носителите на национални купи и Купата на европейските шампиони. От 1983 г. живее в Италия, след като брак й предлага журналистът от „Gazzetta dello sport“ Алесандро Филипини. На Апенините Цветана играе в „Олимпия Теодора“, с който е 3 пъти шампионка на Италия. През 1988 г. се отдава на треньорска кариера, която продължава 5 години.

Цветана БожуринаЦветана Божурина сподели с читателите на delo.bg своите първи полети – със самолет и в… житейски план. Оказва се, че един професионален спортист може да бъде и изкусен разказвач… 

Не знам какво е времето при вас, но тук, в Италия, е страшна жега. Всъщност знам, защото всички във Фейсбук се оплакват от ниските юнски БГ температури. Но тук, където съм аз, на 1000 м. надморска височина небето е синьо, термометърът не надвишава 26 – 27 градуса, наоколо Алпите зеленеят и Брента, която е част от Доломитите, на изгрев и залез слънце е… розова.

Мястото, където живея, е Фай, намира се под алпийския връх Паганела, на стотина километра на север от Верона, на 120 км на юг от Инсбрук и съвсем близо да Тренто.

Цветана БожуринаСоча мястото, защото на всички тук ни се струва, че сме под най-оживеното кръстовище на световните аеролинии.

Още от ранна сутрин, когато небето е тъмно синьо и заедно със зеленината на Алпите карат дъха ти да секва следите, които оставят след себе си огромните самолети, започват да браздят небесната шир.

Към обяд вече бразди не се виждат, а целият небосклон е покрит с бяла пелена. Но когато въздухът е много сух и няма нито едно облаче, следи няма, а се чува само далечното ръмжене на свръхзвуковите мотори.

И ти идва спонтанният въпрос: за къде ли са тръгнали всички тези щастливци?

Защото да летиш си е чисто щастие!

За първи път на мен ми се случи много, mamma mia, много отдавна. Бях на 17 години и вече бях ходила в чужбина с родния ми „Миньор“ Перник, но все с влак. Първият ми полет беше с младежкия национален отбор за Световното първенство в Москва. За първи път в национален отбор и за първи път със самолет! Вълнение, неспане, сърцебиене? Да, всичко това, а в самолета и малко страх.

 

Сега, от разстоянието на всичките тези години и с безбройните ми полети, не мога да преценя колко ме е било страх, но знам, че до скоро винаги преди да стъпя в самолета погалвах машината с молба да изпълни задачата си – да ни откара там, за където сме тръгнали. Най-живият ми спомен от това пътуване остана, освен радостта от вицешампионската титла (макар че аз и Минка Панчовска като най-малки даже и не стъпихме на игрището), разочарованието, че Червеният площад не е… червен!

След този първи полет, като наистина щастлив човек, летенето ми и до днес не спира, а се надявам и още да продължи.

Дълги години това ставаше само с клубния ми и националния отбор: пресичахме океани и континенти. Играехме къде ли не – в цяла Европа, в Япония, Бразилия, Перу, Мексико, та и в Северна Корея. А това става през 70-те и 80-те години на миналия век и тези, които можеха да се похвалят с подобни пътешествия, бяха наистина малко. От тогава все още се намират вкъщи лъжички, одеяла и възглавници с логото на най-различни авиокомпании. Е, май че не можеше да ги вземаме, но ние го правехме с извинението, че им правим услуга, т.е. реклама… По-късно, когато започнах да летя и в бизнес класа, си направих и колекция от малки кристални чаши, които са идеални за българската ракия 😉.

 

Но, за да стигна до това „по-късно“ трябва да разкажа и за първото ми самостоятелно летене. Помня и датата. Случи се на 5.11.1982 година. До тогава винаги със самолет съм пътувала с отбора, да не кажа със стадото, и за това единственото ми задължение е било да не закъснявам и да не си забравям документите и екипа. Други задължения нямахме, за всичко останало имаше кой да мисли. Бях съвестна и отговорна и това никога не ми се случи.

Та, на пети октомври,

в един дъждовен есенен ден, за първи път в живота ми, с огромен букет в ръце, се качвах в самолет съвсем сама.

Освен че си поплаках малко, никога няма да забравя чувството, което ме беше сграбчило през целия път до Милано. Знаех, че е свършил един важен, и да – един прекрасен период от живота ми, а не знаех какво ме очаква.

А какво ме е чакало? Пак волейбол, пак титли и пак много пътуване и летене. Това стана с шампиона на Италия „Олимпия Теодора“ и само три месеца след пристигането ми на Апенините полетяхме пак към Москва, за да играем с многократния европейски клубен шампион „Уралочка“.

Много пъти съм разказвала за този драматичен мач, за това как водехме с 2:0 и как паднахме с 2:3. Как всички бяха доволни и щастливи и как само аз плачех след мача, а журналистът от „Gazzetta dello sport“ Алесандро Филипини седна до мене и как хвана ръката ми…

Цветана Божурина

Цветана Божурина и любовта на живота й – Алесандро Филипини

Да, това е позната история, но никъде не бях разказвала как в самолета на връщане от Москва една думичка, която Сандро твърди, че никога преди не е бил изговарял, а аз никога преди не бях чувала, превърна живота ни в едно безкрайно и чудно… летене.

Думичките всъщност бяха две и са: Ti amo!

сн: личен архив на Цветана Божурина

Още любопитни самолетни преживявания на други обичани и популярни българи, може да прочетете в рубриката ни ПЪРВИ ПОЛЕТ.

Евтини самолетни билети ще откриете в промоционалните предложения на Check.bg ®

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg