Милена Златкова: Днес сърцето ми е… хлапе! (за полетите на сърцето и силата на чувствата)

0

Тя е огнена, пламтяща, изпепеляваща! Част е от най-предпочитаната тройка… на разсъмване. Тя е момичешкият аналог на Малкия принц и Питър Пан взети заедно, а Пипи Дългото чорапче й е по-голямата сестра! Тя завладяващо описва незабравими състояния, минали срещи, неповторими спомени и се превръща в топ сладкодумеца на рубриката на delo.bg ПЪРВИ ПОЛЕТ. Горещото попълнениe в тази ярка небесна плеада от обичани и популярни българи – Милена Златкова, журналист и водещ на сутрешния блок, който вече повече от 17 години събужда София и много други градове – „Тройка на разсъмване“ по радио Витоша. Огненочервената магьосница на ефира с вълнуващи, искрени и завладяващи думи, което ще Ви усмихнат и направят още по-добри.

Милена ЗлатковаМоите първи „полети“ всъщност бяха с… книгите. Бях на 4, когато всички установихме, че някак съм се научила да чета. От тогава ми останаха книгите на дядо ми, мастилницата, спомените за отворения прозорец сутрин, гласът му и градината, от която ме викаше. С белите и черни лалета, момините сълзи, розите, черницата и божурите, които отглеждаме сега на друго място. И

нежността, която получих и нищо не може да изтрие.

Години по-късно летях насън, плувайки. Безкрайно, особено усещане. На страх. И свобода. Същото, с което сутрин отварям микрофоните в радиото. Само че там отдавна има само свобода и страховете са заменени с едно невъзможно усещане за близост. С хората в студиото и тези, които наричам съмишленици, съучастници, кръг на човечност и приятелство. Семейството, което всеки сам открива, когато стане голямо момче, или момиче. Нашето е голямо, заради слушателите. Заради тях не ме е страх да се „споделям“. Любимото ми – когато най-много ме тресе, да се прескоча и да разкажа себе си 🙂

 

ТУ 154 до морето ми носеше усещане за „вкъщи“. Нищо стряскащо, нищо особено. Просто приятно. По-късно, като ученичка в Русия, летях с всякакви самолети. В единият вратата се затваряше с тел! Но спомените за „полетите“ на сърцето ми от там са от Подмосковието. С влак, два дена. Между Москва и Сибир. И брезичките! Мокри, безкрайни редици. Влажни, красиви, стройни, с нежни листенца и блестяща, бяла кора. Каквито никъде и никога повече не видях. Моите „първи“.

После дойде време за неговите. На моята любов. На Христо.

Времето, в което страхът и свободата се редуват и до днес!

Милена ЗлатковаИ всичко започна отначало. Сякаш „преди“ беше в нечий чужд живот. За първи път летяхме, когато моят син нямаше навършени три месеца! Но „заедно“ решихме да отидем до Лондон, защото неговият татко имаше рожден ден. И работеше там. А любовта има право да види новото. Да го усети. Да го подуши с уханието на прясно сменен памперс в самолет. На чуждо летище. На прегръдки. На разходки из парковете и местата от времето, когато моята любов още стоеше на топло в утробата ми и кротко отказваше да види парка Кю и всички картини, за които само бях чела и гледала в книжките. От тогава летяхме между Англия и България достатъчно пъти, за да разбера, че

порастването си има своите минуси. И плюсовете да гледат на теб, като на „мадоната с Младенеца“. Без грешните…бомби 😉

А в името на спокойствието до Париж, получавахме вип места, без да сме платили за тях. В името на спокойствието „милото детенце“ сновеше из целия самолет. Ревеше на баба си и дядо си. На сока. На двете сладки азиатчета. На майка си. На облаците през прозорчето. Ревеше от количката, когато влизах в музеите и настилката беше гладка. А му харесваха грапавите улици и шума. Ревеше!

Милена Златкова

сн. Андрей Деновски

До по-миналото лято. Когато реших, че е време за съзнателни полети. И е време за… Виена. Била съм там много пъти. Имам близки, които живеят от години и неведнъж съм виждала всичко през техните очи. С техните сърца. И

онази обич, която пренесох в сърцето си от Млечния път над нашето село в България, до… Иренентал, Австрия.

Милена ЗлатковаНо „неговата“ Австрия значеше, че летището е перфектното място за каране на penny board! Защото е гладко. А тротоарите в София не са. Самолета пък е място за филм, който прави сам и, в който разказва на своето приятелче всичко. „Записва“ вълнението си, за да сподели после, когато се върнем.

И също… количества сладоледи в любимото ми място на Mariahilfer Straße… Моите вулкани от ягодов, боровинков и малинов вкус, съществуващи само там. Неговите от шоколад. И негърчето на Julius Meinl. Музеят на музиката. На динозаврите. Космоса. Зоологическата градина. Разходката до стар замък с корабче по Дунава. Penny board по стръмната и гладка част на Mariahilfer Straße… И онзи магазин, в който всички възможни видове „дъски“, както ги наричам бяха пред очите му! Първите опити да свири на пиано. Срещата с Фулвио и неговите китари.

 

Баницата на леля ми Уляна и особеното усещане да си с поколения близки на едно място. Да си говорите за музика, за собствената ти баба, за някога/сега. Сърничките на метри от нас, докато закусваме. Джакузи в гората. Разговорите до късно с братовчед ми. И това, което Христо научи – че

може рядко да виждаш свидните хора, но близостта си живее независеща от срещите и годините.

 

Часовете, в които сами обикаляхме града и питахме хората за посоките и местата. Подаръците за братчето му, за Анди, за близките ни. Търпението, когато си откраднах моето време в Albertina, за импресионистите. Разговорите, какво е в нашата Родина и какъв е животът на хората в Австрия. Кое, как и защо е станало. Историята и настоящето „защо“. Полета на връщане, когато се опита да не покаже, че се вълнува от нашият химн. Летището в България, когато не издържа и се просълзи, защото навсякъде се чува българска реч и му е липсвала.

Милена Златкова

сн. Андрей Деновски

Времето на сърцето расте. И е същото, като всяко връщане във Виена, или в Лондон. Виждаш всичко отново, и отново. С очите, за които ти пука сега. Тези, които създават рамката на твоята картина. Затова ми харесва да се връщам по местата, през годините. За да видя дали съм се изгубила, или все още съм способна да бъда щастлива навсякъде и насред всичко. По онези места. С моите хора. И моите картини. По моят си начин.

Милена Златкова

Някога една приятелка ми беше казала, че каквото и да се случи, умея да си нося „гнезденцето“ навсякъде. Онова, заради което днес сърцето ми е…хлапе!

Та така. Полетите на сърцето са най-важните. И да има при кого да се върнеш „после“ 🙂

Още любопитни самолетни преживявания на други обичани и популярни българи, може да прочетете в рубриката ни ПЪРВИ ПОЛЕТ.

Евтини самолетни билети ще откриете в промоционалните предложения на Check.bg ®

Показана е 1 от 1 страници
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg