Мария Касимова-Моасе: Ще се хвана за опашката на самолета и пак ще летя

0
Споделете тази статия, за да достигне до повече хора:Share on Facebook0Share on Google+1Tweet about this on TwitterPin on Pinterest0

Писач на истории – така скромно се самоопределя Мария Касимова-Моасе – новият звезден участник в приключението, наречено ПЪРВИ ПОЛЕТ на delo.bg. Не желае по никакъв начин да присвоява „писател“, тъй като за нея това е доста отговорно и твърде сериозно. Книгите за нея са чувства, пространства и хора. Иначе, Мария е филолог по образование, публицист, журналист, горда майка на две прекрасни дъщери. Учила е през годините за воден спасител и специалист по етикет и протокол. Шест езика има в CV-то си (е, не всички говори перфектно). Обича да плува, умее да шофира добре и се вихри в кухнята с… любов. Харесва истории, без значение от жанра, но пък има моменти, в които й се случва съвсем лесно да захвърли книга, която не й допада – също като хората, които я дразнят. Книгите, които са я оформили като творец са „Да убиеш присмехулник„, „Спасителят в ръжта“ и всичко на Достоевски.

Мария Касимова-Моасе

На 20 юни от печат излиза първата й книга, казва се „Близки срещи със смесени чувства“ (ИК „Colibri“) – истории с бележки под линия. Включва есета и текстове, публикувани през годините (някои от тях и непубликувани никъде), заедно с контекста, в който са се случили. А този неин текст, който започва след два реда, е писан специално за Вас, читателите на delo.bg. Когато помолих Мария да се включи в рубриката, тя моментално прие с думите: „Нали и без това от осем години летя непрекъснато, цяла стюардеса съм станала!“

Със самолети летя от деветмесечно бебе.

Първият ми полет е бил до морето – баща ми чакал с колата в Бургас, а майка ми ме „пренесла“ до там на борда на руски Ан.

От онова паметно лято през 1970-та година летя със самолети абсолютно всяка година. Редовните ми полети бяха първо до баба в Бургас – свършвах училище, а мен ме мятаха на самолета и след час вече бях в прегръдките на морските си роднини.

Няма да забравя първото си излизане в чужбина изобщо. И то беше свързано с летене – до Будапеща. Беше една зима и аз и мама ходихме на гости на някаква роднина там. Понеже бях любознателно детенце, научих, че именно

линията София – Будапеща е била първата международна линия на авиокомпания „Балкан“-

по онова време единствения и официален въздушен превозвач на България.

Никога не се страхувах от летенето и обожавах моментите на отделяне от земята и стремително отправяне нагоре. Шубето ме хвана обаче, при едно пътуване до Казабланка.

Мария Касимова-МоасеБях студентка, двадесет и тригодишна, а пътешествието беше артистично – играех в студентския театър „Студентина“ и имахме участие в международен фестивал в Мароко. Като се ширна онова огромно море под самолета, тогава за първи път ме достраша. Не, че има някакво значение, ако нещо се случи, къде точно ще се стовари возилото, но някак ми се видя по-страшно и ужасяващо да сме над вода. Отне ми няколко години , за да преодолея онзи непонятен страх. В онова време все още се сервираше твърд алкохол на международните полети, та винаги удрях поне по едно малко за смелост, но истината е, че

един разговор с пилот ме успокои завинаги.

Онзи човек, с когото се запознах случайно при общи приятели, ми обясни с думи прости всичко за излитането и кацането, за турбуленцията и въздушните пътища, за опасните моменти и възможностите за реакция. Жив и здрав да е, не помня името му, но няма да забравя спокойствието, търпението и светналия поглед на човек от две измерения, с които ми разказваше.

Помогна ми днес да летя спокойно, без да е необходимо да подпирам страха си с едно малко.

Най-ужасното ми пътуване беше един отчаян опит да се прибера от Париж в София, точно на 14 април – рожденият ден на малката ми дъщеря. Летях с два самолета и трябваше да направя смяната за София в Цюрих. Първият ни полет обаче, закъсня и когато кацнах в Цюрих, самолетът за София беше излетял. Партито на дъщеря ми трябваше да започне след пет часа, а аз, както се виждаше, нямаше да успея да се върна изобщо същия ден. Зачаках на опашката на едно гише, за да ми предложат вариант.

Помолих просто за възможно най-рано стигащият до София, без значение дали ще летя през Северния полюс и дали ще сменям още пет самолета.

Така се озовах на борда на самолет до Палма де Майорка. Оттам вечерта трябваше да излетя с България Ер за София.

Мария Касимова-МоасеПриключенията ми обаче не свършиха там. В Палма де Майорка всичко беше, сякаш бомба е паднала – ни пътници, ни персонал, ни табелки къде си, къде има информация и какво се случва.

След лутане из разни лабиринти и препускане в полуистеричен вид из летището, намерих гейта на нашия самолет и се представих на наземния стюард. Той ме погледна безизразно и на полуанглийскоиспански каза: „Мадам устед мей но флай тудей!“ Моля?! Детето ми имаше рожден ден, на който дори не подозирах, че може да не присъствам! Гостите щяха да започнат да идват след половин час, аз явно нямаше как да се присъединя към тях, но поне се надявах да пристигна преди полунощ и да мога да прегърна детето си за празника му навреме! И изведнъж някакъв стюард ще ми обяснява, че можело и да не летя?!…

Не знам каква физиономия съм имала и как съм изглеждала в този момент, но със сигурност съм излъчвала нещо плашещо, защото докато надигах глас и едва спирах огнените кълбета да излязат от носа ми, стюардът ставаше все по-малък и все по-свит. Аз вече бях готова да изгълтам бюрото му с все него, когато се чух да крещя, че

ако трябва, ще се хвана за опашката на този самолет и ще се държа за нея по време на целия полет, но ще си стигна у дома, защото дъщеря ми има рожден ден и аз НЯМА ДА ГО ПРОПУСНА!…

Качих се на самолета!

Случаят ми явно се беше разпространил, защото на борда стюардесата ме настани в бизнес класа. Още, докато си слагах багажа, дойде при мен и каза: „Ще стигнем преди полунощ, не се притеснявайте! И… бяло или червено вино, за сок изобщо няма да питам!“

Пристигнахме преди полунощ, в единадесет и нещо вече прегръщах детето си. Празникът му беше минал и без мен – приятелките и баща му се бяха погрижили достатъчно добре. А аз просто бях щастлива малкото й телце в пижамка да се увие около мен и рошавата й коса да ме почеше по носа. Все пак бях стигнала!

И накрая нека кажа нещо, което винаги съм искала да кажа, а все не е имало къде и как:

българските пилоти кацат най-добре – меко и деликатно, без да те заковават на земята.

Това е едно от нещата, които съм приела за хубава „българска работа“ и гордо съм научила на това и съпруга си, който е французин. Затова и всеки път, когато летим заедно с български екипаж, при мекото кацано той задължително ме поглежда с усмивка и казва: „Сий? Дъ българиън пайлът тъч!“… Да, специалното докосване на земята, което българските пилоти умеят така добре.

заглавна снимка: Виолета Апостолова

Още любопитни самолетни преживявания на други обичани и популярни българи, може да прочетете в рубриката ни ПЪРВИ ПОЛЕТ.

Евтини самолетни билети ще откриете в промоционалните предложения на Check.bg ®

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg