Маргарита Петкова: Първият самолет е като първата любов

0

Живият класик на родната поезия – това е Маргарита Петкова! Проникновен и вълнуващ автор на поезия, в която всеки открива частица от себе си. Съвременната родна Кралица на мерената реч (и не само) е дарила с текстовете си стотици български песни с непреходност. Всяка нейна строфа, всеки стих, излязъл от перото й вълнува като първа любов, като ефирен пролетен вятър, а думите не само настръхващо галят, но и жигосват без жал като ръмящи въгленчета от небесна клада, за да се помнят вечно. Неповторимата Маргарита Петкова прие да стане част от колекцията обичани популярни българи, които споделят с читателите на delo.bg своите незабравими самолетни преживявания в рубриката ПЪРВИ ПОЛЕТ. Текст кино, който може да усетите толкова реално. Текст, който ще отключи нови, неподозирани хоризонти на мечтаенето. Текст на твореца Маргарита Петкова – белязана свише, неуморно раздаваща думи на изгаряща обич, нежна стихийност и вселенско познание!

Маргарита Петкова

 

Първият самолет е като първата любов – помни се за цял живот. Връхлетя ме, когато бях на 10 години.

Любовта ме беше връхлетяла на 5. Та да хванем бика за рогата. Отиваме на почивка и татко е взел билети за самолет. Летището, автобусът, дето кара хората на 300 м, примерно, може и на 120 да е, но така е по правилник. Тъкмо сме се качили и слизаме. Току пред стълбичката. Голямо вълнение – самолетът е тоооолкова голям, изобщо няма нищо общо с тези, дето всеки ден прелитаха над старата ни квартира на бул. „Хр. Ботев“, а сега ми липсват в новия апартамент в „Борово”.

Още не знам, че самолетите си имат коридори. Не го обхващам с поглед, зяпам като невидяла (и съм си невидяла отвсякъде),

та не разбирам кога се е приближил до нас един мъж – голям, висок, с буйна, поразрошена коса и в пилотска униформа. Здрависват се с майка и татко, смеят се, разпитват се кой къде се е изгубил и къде е сега. Сега сме пред самолета. А този чичко бил чичо Свободан, после ще ми обяснят, че е сръбски партизанин, останал в България. Защо – ще се науча сама след години.

Качваме се, сядаме на седалките, минава ох, „стюардеса как принцесса“, ама тази песен ще я чуя пак след години, и ни раздава от табличка кисели бонбончета. Всички пасажери шумкат с опаковките и съсредоточено смучат. Почти като руската група с тюбетейки и пакетчетата английски чай. И този случай ще го науча след години от около седемнайсет приятели, всеки от които претендира, че лично е присъствал. Бонбончето е много приятно на вкус.

Нямам спомен за някакво свръх усещане от излитането, просто самолетът лети, това му е работата. Ние седим.

Излиза чичо Свободан, идва при седалките ни, пита как е пътуването и ни взима мен и сестра ми –

по пътечката, по пътечката, та в пилотската кабина. Леле, още чичковци, светлинки, стрелки, които мърдат, трептят или стоят на едно място, все едно си в часовникарски магазин. И се виждат напред небе и облаци вероятно, но не съм сигурна, че съм ги забелязала.

Не ми дават да покарам аз, но пък ни дават по още едно кисело бонбонче и ни закичват със значки – елипсовидни, тъмносини, с надпис „ТАБСО”. Мънички. После чичо Свободан (ударението е на първото „о”), ни хваща за ръцете и ни води при нашите. Сядаме, закопчават ни коланите и… кацаме на летище Варна. Като слизаме и си вземаме довиждане вече с целия екипаж, се сещам да питам как се казва самолетът.

Не е възпитано да не знаеш името на първия си… самолет. Ил-14.

О, мой Ил-14, за пръв и последен път летях с теб, скоро след това ги спряха. Но аз не се спрях. Хареса ми,

любов от пръв поглед беше, взаимна при това. Докато бях студентка в Търново, всяка седмица си летях до вкъщи и обратно. По-рядко се возех на автобуса до университета.

По тази линия пътуваха само „анчета”, Ан-24, единственият познат ми самолет, на който прозорците бяха под крилата. Возеха твърдо като Форд втора ръка на около 23 години и 8 месеца. Но това сравнение щях да направя доста години по-късно. Но, пак по-късно, когато бях омъжена за офицер от ВНВВУ „Георги Бенковски”, разбрах, че с „анчето” никога никъде не е била регистрирана катастрофа.

Е, веднъж над Стара планина бая ни поразтресе, че чак аз, на която най-голямо удоволствие й доставяха въздушните ями, се вкопчих в ръкава на седящия до мен курсант.

Той опери гребена и взе да ме успокоява, обяснявайки ми въздушните течения и метеоусловията, докато да кацнем вече аха-аха си направи устата за кафе, ама мен ме чакаше винаги шофьорът Иванчо със служебната Волга на института, където работеше майка ми. Волгата беше със сини перденца и курсантът разбра, че синята му униформа няма шанс пред тях.

Маргарита Петкова

Иванчо беше зевзек, с жена му Дидка бяхме приятелки, и той нарочно се държеше като че посрещаше правителствена делегация в мое лице. Много вървежно беше пред съсамолетниците. Тая дума, вървежно, я научих най-късно. Но земните неща нямат нищо общо с небесните.

Летяла съм на всичко, което летеше из въздушното пространство. Направо си бях все едно с бревет.

Няма да ви разказвам разни случки, които са по-пикантни, но подчертавам, че никога не съм нарушавала рамките на приличието. За няма и час полет как да го нарушиш, дори и да имаш желание. Черпенето с коняк и цигара в пилотската кабина не се смята за нарушение. После ми се наложи да не използвам вече въздушния транспорт като трамвай – животът е всякакъв и предимно демократичен.

След двайсетинагодишно прекъсване трябваше да летя за Прага. Служебно. Леле. Ами аз бях забравила как се лети. Гледах Боинг-а и го преценявах колко е надежден, нещо не ми се виждаше толкова внушителен, колкото си представях. Лееееко притеснена, си седнах на мястото, не мина „стюардеса как принецсса“ с табличка с кисели бонбончета – въх, какво ще правя сега, нали трябва да смучеш кисело бонбонче, за да не ти заглъхнат ушите от височината, бе!

Маргарита Петкова

Излетяхме, джъмбото возеше досущ като стария Форд, седалките му бяха по-тесни и от тези на „анчето”, а чешките пилоти просто знаеха наизуст всички въздушни ями по коридора. Обаче

на мен ми е едно спокойно, едно домашно, даже кафето, което две каки предлагаха със замръзнали служебни усмивки и едва скрито притеснение, че много добре знаят, дето това не е кафе, а водата, с която са измили старата кубинска кафеварка от времето на късния соц, си изпих, че и успях няколко вица за самолети да разкажа на дамата, която беше с мен.

От рода на „Пътувайте със самолетите на „Балкан”, защото са на изчезване.” Самолети на „Балкан” и за цяр няма, някакъв гад ги купи за албански леки или за монголски тугрици, уж кеш, а то се оказа беж. Пък чехите ми бяха чекирали билети за тяхната авиокомпания. И понеже започнах, че първият самолет е като първата любов, трябва да го завърша в същия дух.

Летенето със самолет е като… карането на колело – не се забравя.

Пробвал ли си веднъж, умееш го за цял живот. Ако става въпрос за предпочитания – най-незабравимо съм летяла с „Як-40”. Само си представете каква турбуленция, ееех! Ама де ония полети, бат`Павле!

автор за delo.bg: Маргарита Петкова
снимки: Ивелина Чолакова

Още любопитни самолетни преживявания на други обичани и популярни българи, може да прочетете в рубриката ни ПЪРВИ ПОЛЕТ.

Евтини самолетни билети ще откриете в промоционалните предложения на Check.bg ®

Показана е 1 от 1 страници
loading...
Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!

          


Коментирай в Delo.bg