Люси Дяковска: С гледката от самолета над Лос Анджелис осъществявах мечтите си

0

Люси Дяковска е една от най-успешните поп изпълнителки не само у нас, но и отвъд пределите на България. Въпреки популярността ѝ в редица европейски държави, тя обича да твори и да зарежда публиката у нас със своите бушуващи емоции от сцената. Признат вокален майстор е, носител на няколко платинени албума в цяла Европа, но в същото време много земна и сръчна в домашния бит, което не е типично за популярна личност от нейния ранг. Огнената българка доби популярност като една от талантливи дами от формацията No Angels. Тези дни се вдъхновява все повече от световни диско класики и вече е изправена пред ново предизвикателство – Disco Queen. Какво е да станеш господар на собствените си идеи и желания, пък и да можеш да ги изпълняваш, споделя Люси Дяковска, която прие да участва в поредицата ПЪРВИ ПОЛЕТ на delo.bg, в която обичани и известни българи си спомнят за своя първи полет със самолет и разказват за най-интересните случки високо в небето.

Люси ДяковскаСпомняш ли си кога и до къде летя със самолет за първи път?

– Мисля, че беше до Будапеща през 1990 г. Пътувахме с моето семейство до столицата на Унгария. От там ни взе мениджърът на баща ми и ни откара до Австрия. Годините след това вече пътувахме с автомобил до Виена. А моят самостоятелен първи полет беше, когато се местех в Германия. 2 януари 1995 г. Тъй като трябваше да се изнеса всичко, защото отивах поне за половин година в Германия, с тенденция да ме приемат и за другите години. Въобще не знаех, че има лимити в багажа. Баща ми ми беше дал 2500 дойче марки за половин година живот. Всичко трябваше да си плащам с тези пари там. Отивам на летището, авиокомпания все още беше „Балкан“, а полетът ми беше до Берлин, Шьонефелд, защото само до Източен Берлин можеше да се лети от България до Германия. От там щеше да ме вземе жената, при която щях да живея и да ме откара до Хамбург. Та отивайки на летището, бях с два куфара – единият беше пълен с дискове, с книги на Мадона, с нейни дискове, тъй като съм ѝ голям фен. Тогава прецених, че всичко това трябва да си го занеса в Германия, за да е с мен. Този куфар тежеше 26 кг, а вторият ми куфар – този с дрехите, тежеше 20 кг. На чекина ми казват, че имам свръхбагаж. И аз ги попитах колко струва да пренеса тежкия куфар, а те ми казват 260 марки – по 10 марки на килограм. И аз ги платих!

Нямаше как да се откажа от този куфар – в него имаше неща, които бяха много лични за мен.

А и тогава не можех да ги вдигна тези 26 килограма, а днес съвсем спокойно мога. Това таксата за свръхбагажа беше 10 на сто от парите, които баща ми беше дал, а другите отидоха още на следващия месец за дрехи за танцуване, за степ и джаз обувки, туфли и билети за концерта на Джанет Джаксън в Хамбург. В началото на март вече нямах почти никакви пари. Баща ми отказа да ми даде повече пари и се наложи да започна работа. В училището ми имаше вечерни танцови курсове и аз започнах като служител, който продава на курсистите чай, супа, кафе, вода.

На час получавах по 10 марки. И всъщност когато не танцувах, продавах храна срещу 10 марки на час!

Във времето на групата No Angels аз бях много сериозен летец. По време на няколко вътрешни полети съм летяла при пилотите. Те винаги канеха по една от нас в кокпита. Там сядаш на резервната седалка и те ти обясняват всичко за полета – било ми е много готино! Първите години с групата летяхме само бизнес класа, защото имаше много промени в полетите – само Lufthansa, и за нас летенето беше като да се качиш в такси, за да стигнеш до някъде, буквално! Това време използвахме, за да подремнем, да си починем – беше място за отдих. Постоянно бяхме с по 2-3 куфара, но пък беше уникално!

И до ден-днешен за мен летенето е като че ли слизам от едно такси и влизам в друго –

абсолютно нищо специално няма. Това от една страна е добре, защото претръпваш към турбуленции, защото има чести промени в атмосферата над Германия и е задължително да останеш с предпазния колан през целия полет.

Страх ли те е от турбуленции?

– Не! Никога не ме е било страх, но две от моите колежки – Сенди и Надя, изпитваха много голям страх и трудно ги качвахме на самолет. Интересното беше, че когато летяхме всички заедно, бяхме на различни седалки в пътническия салон, защото всяка една от нас искаше да седи до илюминатора, само Джесика харесваше мястото до пътеката. Тя седеше до Сенди, за да не я е страх, а всички други се бяхме пръснали из пътническия салон. Винаги имахме възглавнички и одеяла, слагахме качулките, тъмните очила и докато излетеше самолетът, вече бяхме заспали. От тогава това остана и навик при мен –

аз много хубаво си се наспивам в самолета.

Първата половин година за Сенди беше много трудно, колкото пъти имаше възможност, тя стигаше до концерт с автомобил. По онова време беше безумие, защото толкова гъст ни беше графикът, че буквално кацаме, после с кола до студиото, грим, интервю, обратно към летището и към друг град още същата вечер, за да спим там, да пеем, примерно, и пак да отидем на друго място. При Сенди имаше моменти, в които пътуваше по цели нощи. Веднъж дори си спомням как в Кьолн изведнъж ни казват, че има промени. Трябваше да летим от Кьолн до Мюнхен, което е 590 км. и това се случва вечерта.

Сенди вижда малък самолет с перки и категорично отказа да се качи, а ние вече сме на гейта!

В онзи случай имахме само един охранител с нас и той, логично, трябваше да дойде с останалите четири, но пък и нея не може да остави! Аз тогава му казах да пътува с нея с кола, защото нас щяха да ни посрещнат на летището в Мюнхен. Така и стана – взеха кола под наем и пътуваха до Мюнхен! Имахме и едно друго изживяване – не се качихме в самолет. Друг случай – трябваше да отидем до Дюселдорф, а след това да летим до Орландо, САЩ. Да снимаме ден и половина – после пак летим, кацаме, имаме снимки вечерта, на другия ден също имаме снимки и вечерта на втория ден се връщаме обратно, а на следващия ден да имаме репетиции за едни от най-големите награди „Комет“ на телевизия VIVA, в деня да са самите награди. Отиваме ние на летището в Дюселдорф, където имахме снимки за изданието BILD и да снимаме за ново музикално предаване. Половината сме си пуснали багажа за полета, а другите още нямаме места за самолета. И изведнъж се оказва, както ни е обещано – да летим в бизнес класа, за да може малко да починем – две летят в икономична класа, една лети в бизнес класа (четири бяхме тогава) и една трябва да лети в кокпита при пилотите в продължение на 11 часа! А ние бяхме като пребити кучета, а това се случва в 10.00 сутринта на летището в Дюселдорф и половината багаж вече е тръгнал към самолета. В крайна сметка не излетяхме. Казахме, че или летим като нормални хора за това време и това количество работа, или не летим, защото не е наш проблемът, че не са ни запазили билети. Не излетяхме, всяка от нас си взе кола под наем и се прибрахме за един почивен ден по къщите. Това се случи през 2003 година, а тогава никой не можеше да ни санкционира заради грешката на някой от асистентите ни.

Люси Дяковска

Едно от най-хубавите ми усещания беше полетът ми над Лос Анджелис с групата. Когато бях тийнейджър, се вдъхновявахме от световните звезди, но не сме искали да приличаме на тях. Винаги си мислех тогава, че ако не се реализирам в САЩ като певица, няма къде другаде, защото още не бях наясно, че

германската музикална индустрия е една от най-силните в света.

Когато самолетът летеше над Лос Анджелис, за първи път видях нещо такова внушително от илюминатора. През 2008 г. бях голям човек, видял много държави, градове, сцени, но чувството много ме впечатли! Спомням си как бях станала и гледах през малкото прозорче! Усещах как вероятно съм щяла да се почувствам, ако тогава по този начин съм тръгнала да осъществявам мечтите си. Върнах се назад и си дадох сметка, че може би сега,

в този миг, с тази гледка осъществявах мечтите си.

Ето ме, тук съм, макар че никога не съм искала да остана там. Това усещане беше уникално и продължи до самото кацане – почти един час. Исках просто да усетя това чувство!

Люси ДяковскаВ момента най-много летим с Мели (кученцето на Люси – бел.ред.) и в България, когато случайно съм без нея, всички ме питат къде е Мели.

Спомняш ли си кога беше първият ти полет към голямата музика?

– Може би първото осъзнаване, че съм на голяма сцена беше в НДК със Слави Трифонов и „Каналето“ през 1993 г. Той и колегите му ме чуха как пея в Плевен, по време на абитуриентските балове – бяхме част от програмата и те, и аз. След последния бал Слави ми каза, че ме иска в София, за да пея на една сцена с него и „Каналето“. Аз тогава бях на 17 г., не се бях отделяла от семейството ми, а и за тогавашното време бях малка, но не и за днешното време. Еманципирането на децата се случваше в самото семейство през 90-те години на миналия век. Слави говори с родителите ми, взе ме със себе си в София.

Спомням си как излязох пред над 3000 души в Зала 1 на НДК. Тогава за първи път се сбъдна тази моя вътрешна идея, това чувство, че трябва да се показвам пред колкото се може повече публика!

Знаех, че трябва да ме видят хората, колкото и банално да звучи. Аз имам какво да им кажа, какво да им пея, да им разказвам истории от сцената, трябва да ги печеля – това е най-задоволителното нещо за мен!

Храня се от одобрението след добре свършена работа.

Самокритична ли си?

– Да, изключително много!

Следващият „голям полет“ в музиката с No Angels ли беше?

– Да, въпреки че всяка голяма стъпка в музиката е била свързана с надграждане, дори и да не е НАД, е ДО, защото не винаги камъните ги слагаш един върху друг, понякога са един до друг, търсиш формата, абстрактността.

Люси ДяковскаОчаквала ли си, че периодът No Angels някога ще ти се случи?

– Да! Това беше и причината аз да отида в Германия. Всекидневието ми беше свързано с тази моя мечта. Това е нещо, което знаеш, давам пример – това е като при жената, на която тиктака биологичният часовник и знае, че някой ден ще забременее и ще има дете! При мен е същото – аз винаги съм знаела, че това нещо ще ми се случи и че то ми е нужно. Тук не говорим за това, че е нужно да бъде в някакъв размер, не говорим за колосалност на сцена, на публика, въпреки че аз съм си казвала, че трябва един ден да бъда в центъра на стадиона на огромен концерт, трябва да знам какво е усещането. За последен път сред толкова много хора бях малко преди Коледа в Германия, чувствах се толкова комфортно! Най-интересното е, че в телевизионно студио ми е по-притеснено, отколкото сред хиляди хора на стадиона!

След проекта Disco Queen какво ти предстои?

– Имам цял чувал с моя музика, а мои приятели и колеги ме питат защо бавя издаването на мой авторски проект! Аз не бързам! Колкото по-зряла ставам, толкова по-добра ставам, гласът ми се развива по-добре.

Последните две години направих доста сериозен прогрес, големи певчески стъпки, защото започнах да работя. Прави ми огромно удоволствие да работя и да усещам, че се случва нещо, защото виждам много певци, които влизат в някакъв застой и се задоволяват с нещо, което са постигнали преди 10 години и си казват – „Стига ми!“ По цял свят е така, не са много певците, които си позволяват да се опознаят по-добре, защото може би е рисково да видиш в един момент, че няма накъде да се опознаваш. Да си кажеш: „Това ли беше?“

Иска ми се, докато живея по някакъв начин, да научавам нещо ново за себе си!

Знам, че и при Лили Иванова е така и че нещата, които тя прави и пътят ѝ ме стимулират много – нейното мислене за музиката, цялото ѝ отдаване, експериментите!

Приключи ли за теб ерата с журирането в музикални формати?

– Може би, защото в един момент дотягаш на хората, а аз не искам това да се случва. Не искам да прочета някъде: „Тази пак ли ни я натресоха?“ Дори двама души да мислят така, а останалите 500 хиляди да не мислят, не искам това да се случва! Не мога да кажа, че толкова се влияя от мнението на хората, но аз съм раним човек.

Истинските артисти са раними, защото няма как да не си раним и да преживяваш на сцената, а ако не преживяваш, няма как да се докоснеш истински до хората.

Нещо уникално нещо се случи с мен. Нещо, което и до днес не мога да разбера е, че съм единствената певица в България, която няма собствена музика, изключвам No Angels, но те не са в България.

Аз имам 7 албума с групата, 5 милиона продадени албума и сингъла по света, но за мен това беше феномен как аз в България направих две турнета, а съм човек, който няма собствена музика тук, но постоянно срещам хора, които ми казват, че съм любимата им певица!

На мен ми е неприятно да ги апострофирам с въпроса „Защо?“ и да им обясня как може да съм им любима певица, след като нямам собствена музика – вие не ме слушате по радиото! Давам си сметка, че всичко певческо, което съм направила по телевизия е повлияло на огромна част от хората.

В тяхното съзнание аз съм певица, а те вероятно не си дават сметка, че не ме слушат по радиото.

Това е парадокс, който е необясним, но ме радва много, тъй като ми дава възможност да не започвам от нулата да печеля хората, защото вече съм ги спечелила!

Ако беше станала известна в България, а не първо в чужбина, щеше ли да се радваш на тази голяма любов у нас?

– Не мога да кажа, защото няма как да го усетя Не съм усещала другото, за да мога да направя съпоставка. Аз мисля, че по-скоро българите не биха харесали величаенето, затова аз не обичам да ме величаят.

Думата „звезда“ аз не позволявам, когато имам право да избера, да бъде сложена под името ми. Това е дума, в която няма капка истина.

За мен 1994 г. беше преходна и преломна, тогава завърших гимназия, бях подготвена по солфеж и Краси Филипова ме подготви да кандидатствам в НАТФИЗ. Завърших с отлична диплома – 5.56, последните години бях специализирала математика, физика и английски език и дори си бях пуснала документите по диплома тук, в София. Паралелно си пеех, имах много участия в Плевен, както и концерти с „Каналето“. Не ми се учеше много, но пък си казвах, че в НАТФИЗ може и да има паралелка с пеене, примерно. Те пък взеха, че не ме приеха! Преживях го добре, защото

Люси Дяковскане мога да играя, да влизам в други образи – не желаех! Аз исках постоянно да виждат Люси, за да се радват на нея, а не на образа от някое театрално представление или опера.

Когато бях на 13 г. и исках да запиша класическа музика, след първото ми участие като Люси, изведнъж си казах, че никога няма да запиша класика – а кой ще види Люси? Тази любов към мен и към образа, който всъщност съм си и това, че той много добре се прие от хората, ме „буташе“ постоянно да не влизам в тази насока. След като се утвърдих повече, постоянно имах възможност да вкарам Люси в образите, които съм правила в мюзикъли (Люси има зад гърба си 10 музикални постановки – бел ред.). Аз вече толкова добре знаех коя е Люси, че нямах проблем да я оставя, защото знаех, че винаги ще я видят. Намирах начин тя да присъства дори и в ролята. Това е причината да не съм приемала всички роли, които са ми предлагали. Спектакъл като „Моята прекрасна лейди“ не е за мен, защото никога няма да мога да изиграя ролята достатъчно добре, за да ми повярват.

Какво би искала да пожелаеш на хората, които четат това интервю?

– Не спирайте да се качвате на поредния полет – през живота и през света! Защото да летиш и да погледнеш нещата отвисоко и да ги разбереш по-добре, винаги може да ти помогне да се качиш на следващия полет много по-здравомислещ и всеки полет да е по-осмислен. Хубаво е, когато нещата имат смисъл!

Още любопитни самолетни преживявания на други обичани и популярни българи, може да прочетете в рубриката ни ПЪРВИ ПОЛЕТ.

Евтини самолетни билети ще откриете в промоционалните предложения на Check.bg ®

Показана е 1 от 1 страници
          


Никаква част от сайта delo.bg не може да бъде копирана и разпространявана без изричното посочване на статията-източник с хиперлинк!



Коментирай в Delo.bg